"В Бога всичко става в подходящото време, особено за тези, които умеят да чакат"
Архимандрит Йоан Крестянкин
03.08.2017 г.
с. Ярлово - Букапреслапски проход - ловна хижа - село Белчин - Цари Мали град
Тази сутрин трябваше да се събудим навреме и да опразним църквата, преди да започне сутрешното четене на акатиста. Започнаха да звънят аларми, да се чуват приглушени гласове и събиране на спални чували и раници. В светлината на новия ден, църквата изглеждаше повече като дом, отколкото като храм.
Ставаше все по-лесно да се тръгва, за няколко дни придобихме рутина - големите раници при бусчето за багаж, малка опашка пред чешмата, закуска и после службата в църквата. На излизане ни раздадоха малки иконки с лика на светеца, на обратната страна на които имаше текста на тропара. Един поглед ми стигна да разбера, че първо, не знам целия текст все още, и второ, някои думи съм научила погрешно.
Жителите на Ярлово ни изпратиха така, както и ни бяха посрещнали - с усмивки и пожелания за добър път. Някои бяха на площада пред църквата, други ни чакаха пред къщите си, трети излизаха когато наближим, предупредени от песента ни, че минаваме.
Излязохме от селото и започнахме отново да се качваме в планината. Бяхме вече на границата между първата и втората от общо трите планини, които трябваше да преминем, за да стигнем до Рилския манастир. Първата ни цел за сутринта беше достигане до Букапреслапския проход. На север от него оставяхме Витоша. На юг начевахме Верила, малката сестра на Рила. Макар колоната да се разтегли, вървяхме плътно един до друг по черния път. Може би бяхме станали повече.
За момент си пожелах да съм сама с Верила. Имах спомени от тази планина през различните сезони и е единствената, за която мога да кажа, че съм маркирала от край до край, пък макар и само по един маршрут. Леко пренебрегвана е от туристите, макар че е пълна с хубави гледки към по-високите си посестрими и с изненадите на красиво цвете тук, диви череши там, ярки цветове през есента, дълбоки, кални локви през пролетта и едни от най-красивите и изненадващи залези, които съм имала удоволствието и притеснението да изживея. Днес щях да имам още една среща с нея, отново различна, но и все същата непретенциозно хубава Верила.
След Букапреслап пътят ми беше познат чак до отделни дървета, които сега търсех с поглед. Отново с Паскал и Стани изостанахме, увлечени в разговори. Когато след двайсетина минути стигнахме чешма, вече се беше заформила опашка от желаещи да си налеят. Седнах да хапна нещо и да изчакам. Имах вода, но понеже чешмата беше ниско в дерето, никога не бях слизала да налея и исках сега да го направя. Стръмничко и хлъзгаво... едни стълби с парапет щяха да вършат добра работа на това място...
След това пътеките бързо се разгъваха под краката ни и още по-бързо оставаха зад нас. Редуваха се тревисти поляни с гора или самотни дървета, а после храсталак от диви круши, глог и къпини отстъпваше място на сенчести долове с прохладна сянка.
Обядвахме около и в ловната хижа преди връх Голям Дебелец, първенеца на Верила. От тази страна изглеждаше като обикновен стръмен горист хълм, но всъщност ако човек подходи непредубедено и си направи труда да го качи, ще открие невероятни гледки към Рила. Ние щяхме да го заобиколим и пропуснем този ден.
После всеки от групата вървеше със собственото си темпо, неговите си мисли и почивки с гледки към Рила и селата в ниското. Стигнах в село Белчин около седем и половина. След малка почивка в парка, отидохме първо в църквата "Св. св. апостоли Петър и Павел" и после в Цари Мали град. Разпънахме палатки и спални чували, отново хапнахме храна, осигурена от добрите ни домакини от селото и се събрахме около огъня. И така завърши, отново с песни и танци, третият ден от нашия поход посветен на свети Иван Рилски.
Това не беше най-интересният откъм събития и надморска височина ден, но пък имаше очарованието на ниската планина и удоволствието да вървиш с други хора или сам, каквото ти пожелае душата. Понякога очакването за това, което следва е почти толкова хубаво, колкото и достигането му.
04.08.2017 г.
Цари Мали град - село Клисура - хижа Ловна - хижа Рилски езера
И ето че дойде четвъртият ден от похода и предпоследен преди Рилския манастир. Уж през три планини, а колко лесно се преполови?! Тръгнахме в осем, чакаше ни доста път в красавицата Рила, но първо имахме да довършим колкото стъпки ни бяха останали във Верила. Повечето по черни пътища и с малко газене през гъсти и високи треви, в девет и половина бяхме в село Клисура и десет минути по късно стръмна улица ни заведе до църквата "Свети Димитър Солунски". Кой да предположи, че и това село има такъв хубав храм.
Навсякъде ни посрещаха гостоприемно, но клисурските баби надминаха всички останали. Чакаха ни на вратата с хляб и сол, а вътре бяха наредили две невероятни маси с хляб, маслини, варени картофи, лютеница и шарена сол. Рядко ми се е услаждала храна, както на тази наглед скромна трапеза. Още повече се подслаждаше всичко от усмивките на добрите хора, докато ни подканяха да си вземаме.
Когато отново тръгнахме, по пътя имаше от всичко - и вървене, и родопски хора на почивките, нищо че вече бяхме в Лакатишка Рила, и още гледки, четене и пеене на молитви. Обядвахме на чешмата Петруана, естествено не само със сладка водица, но и с гледка към високата Рила. Там щяхме да нощуваме тази вечер, в самото и сърце, там където седем сини огледала отразяват небето.
А това са едни от най-старите и най-младите участници в похода. Бабата чула за похода, купила си маратонки за десет лева и тръгнала въпреки протестите на децата си. Това и беше първото ходене на планина в живота. Почти непрекъснато телефонът и звънеше, проверяваха я как е, но тя често не вдигаше, за да не губи време в обяснения. Мина пеша цялото разстояние от София до Рилския манастир, без никъде да поиска помощ.
На един от разклоните се спряхме и всеки трябваше да вземе решение как ще се качи до горе - дали с лифта или пеша. За пореден път се удивих, че много малка част от групата предпочете лифта. Повечето предпочетоха да вървят до хижа Рилски езера. Така е, когато човек не знае, че Е4 е труден маршрут, че за да ходи човек по него трябва да е планинар и да има добра екипировка. В такъв случай си обува обикновените маратонки, хваща намерената в княжевската гора тояжка и се качва безпроблемно до езерата. Шегата настрана, но никой не се оплака или не показа да му е трудно.
Може би само аз да си помрънках, пък макар и да е било наум. На Ловна се дотътрих чак около шест и сериозно ме беше домързяло. Отгоре на всичко отново ме налегнаха спомени от Е4, какви приключения имахме на тази хижа и как се черпехме с Тошко вафли на всяка почивка. Имахме еднакви вафли, но упорито си предлагахме един на друг всеки път и се редувахме кой от кого да вземе. За съжаление той вече не е между нас, отне ни го точно тази Рила, която иначе така хубаво ни примамва и ни обещава хубави неща по пътеките си. Изядох една вафла, мислейки си за тъжните събития и веселите спомени, които с възрастта стават все повече.
Колкото и да не ми се тръгваше към стръмното и спомените, тръгнахме. Стръмното се оказа даже още по-стръмно, защото не минахме по традиционната червена маркировка, а по някаква друга пътека. Доста по-живописна и красива, но за сметка на това по-трудна. Никой не се преби, контузи или оплака, освен мен. А дори и аз само последното. Единственото, което ме спря да не мрънкам, беше това, че през повечето време устата ми беше пълна с боровинки.
Накрая излязохме в познатия ми циркус на Седемте Рилски езера. Разбира се, мощите на свети Иван Рилски не са минавали от там или поне такова е моето мнение. Твърде високо и стръмно е, за да са ги пренесли от тук. Обаче първоначално организаторите са превели първите походи от там и така е останало. Едно малко отстъпление на историческата истина пред красотата и величието на Рила.
Със Стани си избрахме идеалното място за бивакуване и чувалуване през нощта - равно и с чудесна гледка към звездното небе.
Успяхме дори да се изкъпем и да си вземем по нещо топло за хапване от столовата на хижата, преди да се съберем отново край огъня за поредната и последна вечер, изпълнена с песни и звуците на булгарините и кавала.
Накрая си пожелахме лека нощ, аз успях три пъти да разпръсна в тъмното уж предварително приготвените за нощувка вещи, преди да си легна, но познайте какво? Мястото наистина се оказа перфектно!
05.08.2017 г.
хижа Рилски езера - местност Раздела - Вазов връх - Рилски манастир
Не минахме покрай всички езера, а от хижата излязохме директно на Бъбрека. Бяхме там преди десет часа, така че успяхме да избегнем многото хора, които традиционно посещават езерата в събота и то в такъв хубав августовски ден. Обаче тук се забавихме повече от час и след това нагоре нямахме този късмет. Стояхме толкова до Бъбрека, защото по традиция първо докато се съберем, се проведе състезание по лицеви опори, а след това водосвет. И изобщо, групата ни беше толкова голяма, а мястото толкова хубаво, че тръгването ставаше все по-бавно и трудно. Минахме и покрай Окото и Сълзата. За съжаление имаше хора и кучета нагазили в езерата и опитите ми да обясня, защо това не е правилно бяха посрещнати с неразбиране дори сред членове от нашата група. Друго щеше да е, ако бях парков рейнджър и държах квитанции за глоби в ръката си. И колко е жалко, че това е единствения начин да се накарат повечето хора да пазят природата. Колко по-лесно щеше да бъде, ако освен крака, Господ им беше дал и повече разум.
Колкото и да се обръщахме назад, езерата неусетно се скриха от погледите ни. Стигнахме до Раздела, местност която носи името си, защото тук се разделят или пресичат, зависи от гледната точка, няколко пътеки - за езерата, за връх Мальовица, за хижа Иван Вазов, за хижа Вада по Зелени рид. Няколкометров висок метален стълб с камбана помага да не се пропусне това важно място дори и в мъгла.
Ние продължихме покрай едно овче стадо в посока на Вазов връх (Дамга), за да се полюбуваме за последно и на билния маршрут през Додов връх за Мальовица и на Урдините езера, пръснати в подножието му. Това е може би една от най-хубавите гледки в Рила и изобщо в България. Тези, които се спират да къпят кучетата си в Бъбрека, много губят че вместо това не се изкачват до тук.
След върха направихме и едно от най-досадните спускания не само в Рила, но и изобщо в България - по големия рид Баучер към долината на река Рилска.
На голяма чешма с корита, която беше на пътя ни, спряхме отново за кратка почивка и това ни беше последното събиране и изчакване преди Рилския манастир. След това вече всеки започна да слиза със собствено темпо. Вървяхме почти изцяло сред иглолистна гора, с изключение на няколко обширни билни поляни. От едно-две открити места се виждаше и крайната ни цел.
Ридът, по който слязохме е наречен така, защото в края на пътеката, на кратко разстояние от нея, се намира гробът на Джеймс Баучер, известния английски журналист, който е защитавал българската кауза по време на Освобождението и пожелава да бъде погребан в това свято място.
И така, в осем се изчакахме всички и с песен на уста и хоругвите и иконите напред, така както тръгнахме от София, но няколко пъти повече, влязохме в Рилския манастир, последната обител на най-смирения и в същото време най-големия светец на българската земя, свети Иван Рилски.
Поклонихме се на мощите, всеки поседя със своите мисли и молитви, а после организирано и стегнато ни настаниха в стаите на манастира и съвсем неорганизирано и трудно, намерихме нещо за хапване в близките заведения.
Не още съвсем край, но почти край...
06.08.2017 г.
Рилски манастир - църква „Успение на св. Йоан Рилски”
На 6 август Българската православна църква отбелязва един от най-светлите си празници - Преображение Господне, който е свързан с явяването на Исус Христос в небесна слава пред трима от учениците му и не случайно походът ни свършваше именно на тази дата. Освен нас, манастирът се подготвяше да посрещне още стотици хора, избрали да бъдат на празника тук, също като нас.
Още преди те да бяха дошли обаче, ние изпълнихме църквата за последната литургия, по-тържествена от обикновенно заради празника. Е, за нас и заради това, че бяхме там след пет дни вървене през три планини. А след края на литургията хапнахме от специалната манастирска рибена чорба в магерницата.
Сега забелязвам колко пъти написах думата "край" в последните редове и абзаци... И в мен се връща онова сладко-горчиво чувство на радост от постигнатата цел, но и тъга от приключването на пътя към нея. Осъзнаването, че хем си се молил да стигнеш по-бързо, хем не е трябвало, защото винаги може още един ден, още една стъпка, още една глътка студена рилска вода, още едно вдишване на аромата на бор, още една шепа боровинки, още една молитва и още една блага дума от верен спътник. Но невинаги има време за това още. И остават само спомените и няколкостотин снимки, който да подкрепят в трудни моменти или да се споделят във веселите. Но наистина можеше и още...
Всъщност, ние имахме това още. Малък преход до църквата „Успение на св. Йоан Рилски”, стара постройка, за която за пръв път се споменава през 1385. В специално обособено помещение в нея се намира гробът на св. Иван Рилски – молитвено място за многобройните поклонници, където и ние се поклонихме. Минахме и през пещерата зад храма, в която преподобни Йоан е прекарал последните дванадесет години от живота си. В близост до църквата има и изворче (аязмо) с лековита вода, избликнало по молитвите на светеца, а малко пo на изток от него е скалата, от която е отправял молитви към Бога.
Отец Ангел каза няколко прочувствени думи, а доцент Павел Павлов официално обяви края на нашия поход. И не е важно какво казаха, макар че аз помня някои от думите им така, сякаш съм ги чула вчера. По-важното е, че ги слушахме заедно на това място, изпълнено със святост. И че всяка година, ако не ние, то нечии други стъпки ще се отправят натам. И нечии колене ще докосват земята. Отново молитви ще се понесат към необятното рилско небе. И ще има кой да се усмихва и тайно да бърше очите си на раздяла. Ако някой не вярва в чудеса, ще може да иде и да види с очите си чудото на българските традиции, приятелството, планината, чистите сърца и най-вече на нашата българска православна вяра, която е наразделна част от историята и живота ни от векове.
И за да не завърша така патетично, ще добавя, че на път за София преобърнахме раниците в търсене на забравена храна, както винаги жените намерихме скрити запаси, както винаги ги споделихме с тези, които не бяха помислили, ядохме шоколад, слушахме гайда, гледахме как километри и минути летят и отминават покрай прозорците на автобуса и това наистина беше краят.
Край!
Тази година се навършват 550 години от връщане мощите на св. Йоан Рилски в Рилската света обител през 1469 година от монашеска процесия, определена от събора на Рилския манастир, водена от йеромонах Теофан, йеромонах Варлаам, брат Келасий и пресвитер Йоан от Белчин.
Отново ще се проведе ежегодният Поклоннически път „Рилският чудотворец” – пешеходен поход от гр. София до Рилския манастир, който Богословският факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” организира от 2010 г. Съорганизатори са Софийска св. Митрополия и Столична Община. Маршрутът минава през планините Витоша, Верила, Лакатишка Рила и Рила. Провежда се от 1 до 6 август, като само първата година е започнал на 2 август. Събитието е инициирано от магистърска програма „Християнско поклонничество” и се организира според поклонническите традиции на Православната църква – с носене на хоругва и икони, с постоянна молитва по време на движението.
Освен това от 30 юни до 31 юли, за да се отбележи достойно годишнината, ще се проведе Поклоннически пешеходен поход „Светият Път”, който за първи път ще премине по маршрут максимално близък до пътя на пренасяне мощите на св. Йоан Рилски от Велико Търново до Рилския манастир.
След получаване чудодейните мощи на св. Йоан Рилски в Търново участниците изминават пътя от старата българска столица през град Никопол, манастира "Св. Георги" при гр. Плевен, Садовския манастир при с. Садовец, Карлуковския манастир, Долнобешовския манастир, Тържишкия манастир, манастира "Св. Йоан Пусти" при гр. Враца, Черепишкия манастир, Курилския манастир "Св. Йоан Рилски" при гр. Нови Искър, ротондата "Св. Георги" в София, Кладнишкия манастир, посрещнати тържествено при днешния гр. Дупница и гр. Рила достигат метоха "Орлица" и Рилската света обител, в която са посрещнати радушно, като денят на връщане мощите на Рилския чудотворец се превръща в един от празничните дни в православния ни календар.
Понякога човек иска за ден да отиде далеч от дома си – високо в планината, а вечерта отново да бъде с собственото си легло. Да! Той не желае да ползва услугите на някоя хижа или да зъзне нощем, в опита си да спи на твърдата земя, набутан в тясна палатка. Трудна работа, безсмислена, ще отбележат мног ...
Василъ Узуновъ На 9 авг. т. г. привечерь ме срѣщатъ професоръ Ив. М. и учитель Ал. Ил. И двамата весело и въ единъ гласъ ме питатъ: „искашъ ли да дойдешъ съ насъ на Рилския монастиръ?“ Но това бѣше въ сѫщность не питане, а настойчиво искане – непрѣмѣнно да се съглася. Азъ, макаръ да не се показахъ ...
Р. Д. Една задача, която в най-скоро време ще имат да разрешат хижестроителните комитети при разните планинарски организации, е построяването на хижа – заслон при Страшното езеро. Тук ще се опитаме да дадем под ред доводите, които ще требва да занимаят тези комитети, като накрая отсъдят доколко е ...
Атанас Алексиев С името Попова шапка се назовава един връх между долините на р. Черни Искър и Манастирска река в Северозападния дял на Рила. Обаче, точно кой връх е Попова шапка – за това се води спор, както между туристи, така и между местни люде. Ще поясним по-долу от къде произлиза този спор, че ...
На Кирил Минков Ударитѣ на стоманенитѣ пикели още звънятъ въ спомена за първия ни опитъ да пребродимъ рилското ледено царство. Надъ насъ се надвесватъ съ зловеща усмивка могѫщитѣ чела на Рупитѣ и ни наблюдаватъ безмълвно и съ съжаление заради дръзкото ни желание да бѫдемъ първитѣ зимни гости на тия ...
Василъ Узуновъ (продължение и край) На 16 авг. сутриньта въ петь часа потеглихме прѣзъ източната монастирска порта за Рибнитѣ езера. Сега съставътъ на дружината бѣше промѣненъ. Поручикъ Сп. бѣше си отишелъ, понеже изтичаше отпуската му. Професоръ Д. не ни придружи – домашни причини го задържаха. В ...
Краятъ на м. февруарий. Луната бѣ въ своята половина. Нощитѣ се смѣняха една следъ друга, все по-свѣтли. Студено, сухо време, съ ясни лунни нощи, характерно за края на зимата и твърде удобно за снѣжни зимни турове. Азъ намѣрихь отлични приятели за тоя отдавна желанъ зименъ траверсъ. Селото Сапарева- ...
Куто Чипев Удоволствието, което доставя тръгването, е дълбоко и скрито, спотаено; то сигурно е много голямо, защото тъга свива сърдцата ни, когато гледаме влак или омнибус да заминава. Тази тъга видях в очите на другарите и в София, и в Самоков, и в Мала църква, където се разделяхме. При Мала църкв ...
Павел Делирадев Повече от 150 езера пълнят коритата на Великата Рилска пустиня. Това са сините гълъбови очи на високата планина. Те внасят веселост всред мрачните върхове и скалаци, що ги окръжават. Без тях високите планини биха били по-тъжни и по-сурови, каквито са Кавказките планини. В тези сини ...
Описаният тук маршрут е кръгов – през Якорудските езера, връх Налбант и хижа „Грънчар“. Осъществим е за един ден, както направих аз. Неговата начална и крайна точка е местността Нехтèница, където е построен кантон „Нехтеница“. До последния води асфалтиран път от гр. Якоруда, който минава през местно ...
Изтегли материала като е-книга
